This site uses cookies.
Some of these cookies are essential to the operation of the site,
while others help to improve your experience by providing insights into how the site is being used.
For more information, please see the ProZ.com privacy policy.
Liber profesionist şi contractor, Utilizator verificat ProZ.com Kudoz editor
Data security
This person has a SecurePRO™ card. Because this person is not a ProZ.com Plus subscriber, to view his or her SecurePRO™ card you must be a ProZ.com Business member or Plus subscriber.
Interpreting Volum: 0 days Duration: Jul 2012 to Dec 2013 Languages: din engleză în rusă
Oil&Gas - FEED for Pavlodar Refinery Revamping Project, Kazakhstan
Inginerie/ştiinţă petrolieră
Niciun comentariu.
Interpreting Volum: 0 days Duration: Mar 2013 to Mar 2014 Languages: din engleză în rusă
Oil&Gas - FEED for Shymkent Refinery Upgrading Project, Kazakhstan
Inginerie/ştiinţă petrolieră
Niciun comentariu.
Interpreting Volum: 0 days Duration: Jan 2014 to Aug 2015 Languages: din engleză în rusă
Oil&Gas - FEED for CDU/VDU&DCU, Omsk Refinery,Gazprom neft, Russian Federation
Inginerie/ştiinţă petrolieră
Niciun comentariu.
More
Less
Portofoliu
Mostre de traducere prezentate: 8
din engleză în bulgară: ENTRY_3338
Text sursă - engleză All travel is now merely a means of moving a camera from place to place, all travellers are ruled by the all-powerful lens. Visitors old-fashioned enough to wish only to stand and look with their anachronistic eyes are shoved aside by the photographers, who take it for granted that while they do their ritual focusing, nothing else may move or cross their vision. Those peculiar souls without a camera must step aside for those more properly occupied, must wait while the rituals take place, and must bide their time while whole coaches stop and unleash upon the landscape the Instamatic God. And the populations of whole countries seeing themselves cannibalised, swallowed up, vacuumed into the black-ringed staring eye, wrench what they can from the cannibals. You want picture my house, my camel? You pay.
None of this would matter, perhaps, if anything worthwhile was being accomplished. If all the constant busyness and clicking produced, at its end, what had not existed before, images of beauty captured or truth told. But, sadly, this isn't so. The camera is simply graffiti made respectable.
The camera is the means by which we stamp ourselves on everything we see, under cover of recording the Wonders of the World already wonderfully
recorded by professionals and on sale at every corner bookshop and newsagent. But what use to show Aunt Maud, back home, postcards of the Tuscan landscape, since we are not in the picture to prove that we were there?
No stretch of rocks has verity unless I am within it. No monument exists
but for my wife, leaning against it. No temple is of interest without my face beside it, grinning. With my camera I appropriate everything beautiful, possess it, shrink it, domesticate it, and reproduce it on my blank sitting-room wall to prove to a selected audience of friends and family the one absolutely vital fact about these beauties: I saw them, I was there, I photographed them, and, ergo, they are.
from "Amateur Photography: the World as it isn't and our Fred" by Jill Tweedie in the Guardian
Traducere - bulgară Пътуването в наши дни не е нищо друго, освен начин за превозване на фотоапарата от място на място, над всички пътници царува всемогъщият обектив. Старомодните туристи, които стоят и се блещят с тази допотопна оптика, очите си, са отнесени, като сламки, от устрема на фотографите, за които е повече от ясно, че нищо няма право нито да мръдне, нито, пази боже! да пресече полезрението им, докато те свещенодействат с фокусирането. Ексцентричните типове без фотоапарати са длъжни да се отдръпнат, за да освободят пространството за хората, заети със сериозни неща, и търпеливо да чакат, лапайки мухите, приключването на ритуалните тайнства, а междувременно автобуснитe кервани един след друг спират и изсипват върху пейзажа все нови и нови тълпи поклонници на Божествената Масовизирана Фотография.
И ето че народите на цели държави, виждайки се порционирани на кадри, всмукани и консервирани от изцъкленото кръгло черно око, гледат да откачат от «канибалите», кой каквото може. Искаш снимаш жената-децата, камилата? Плащаш.
Сигурно всичко това не би имало никакво значение, ако накрая даваше поне някакъв достоен за внимание резултат. Ако цялото това щуране и щракане довеждаше до създаването на нещо, несъществувало преди, уловен миг Красота или изречена Истина. За съжаление, обаче, нещата не стоят така. Снимките са просто вид графити, одобрени от приличното общество.
Фотоапаратът е средството, чрез което лепваме себе си върху всичко, което виждаме, под благовидния предлог да увековечим чудесата на света, вече прекрасно увековечени от професионалистите, и изложени за продажба във всяка попътна книжарница или РЕП. Да, ама какъв е смисълът, веднъж прибрали се у дома, да показваме на леля Мод пощенски картички от Тоскана; щом не сме в кадър как да докажем, че наистина сме били там?
Скалната верига няма никаква достоверност, щом ме няма мен.
Паметниците ги има изключително за да може жена ми да се облегне на тях.
Какво интересно може да има в някакъв си храм без моята ухилена физиономия наблизо?
Чрез фотоапарата си присвоявам всичко прекрасно и то става моя собственост, аз го опитомявам, свивам го до подходящи размери и си го окачвам на празното място на стената в хола, за да онагледя пред подбран кръг приятели и роднини единствения значим житейски факт, що се отнася до всичките тези красоти: аз съм ги видял, бил съм там, снимал съм ги, следователно, те съществуват.
«Любителската фотография: Светът такъв, какъвто не е, и съвременният Фред Флинтстоун», Джил Туиди, публикувано в «Гардиън»
din engleză în rusă: 5th ProZ.com Translation Contest - Entry #3341
Text sursă - engleză All travel is now merely a means of moving a camera from place to place, all travellers are ruled by the all-powerful lens. Visitors old-fashioned enough to wish only to stand and look with their anachronistic eyes are shoved aside by the photographers, who take it for granted that while they do their ritual focusing, nothing else may move or cross their vision. Those peculiar souls without a camera must step aside for those more properly occupied, must wait while the rituals take place, and must bide their time while whole coaches stop and unleash upon the landscape the Instamatic God. And the populations of whole countries seeing themselves cannibalised, swallowed up, vacuumed into the black-ringed staring eye, wrench what they can from the cannibals. You want picture my house, my camel? You pay.
None of this would matter, perhaps, if anything worthwhile was being accomplished. If all the constant busyness and clicking produced, at its end, what had not existed before, images of beauty captured or truth told. But, sadly, this isn't so. The camera is simply graffiti made respectable.
The camera is the means by which we stamp ourselves on everything we see, under cover of recording the Wonders of the World already wonderfully
recorded by professionals and on sale at every corner bookshop and newsagent. But what use to show Aunt Maud, back home, postcards of the Tuscan landscape, since we are not in the picture to prove that we were there?
No stretch of rocks has verity unless I am within it. No monument exists
but for my wife, leaning against it. No temple is of interest without my face beside it, grinning. With my camera I appropriate everything beautiful, possess it, shrink it, domesticate it, and reproduce it on my blank sitting-room wall to prove to a selected audience of friends and family the one absolutely vital fact about these beauties: I saw them, I was there, I photographed them, and, ergo, they are.
from "Amateur Photography: the World as it isn't and our Fred" by Jill Tweedie in the Guardian
Traducere - rusă Все современные путешествия сводятся к простому перемещению фотоаппарата с места на место, а все путешественники находятся под властью всемогущего объектива. Туристов со старомодными взглядами, стоящих и по-старинке глазеющих на окружающее, распихивают фотографы-любители, принимающие как должное то, что во время ритуала фокусировки ничто и никто не имеет права ни шелохнуться, ни пересечь обозримое пространство. Когда автобусный караван останавливается и выпускает на свободу «божество мгновенного снимка», экстравагантные существа, у которых нет фотоаппарата, обязаны уступить место людям, занимающимся серьезным делом, и ждать завершения обрядных таинств, развлекая себя чем-то на досуге.
Населения целых стран, наблюдая за тем, как обрамлённое черной каймой, пристально смотрящее на них око разделывает на кадры, жадно поглощает и всасывает их, стараются выжать все, что можно, из «этих каннибалов». «Хочешь фото мой шатёр, мой верблюд? Ты платить!»
Наверно, все это не имело бы никакого значения, если бы был хоть какой-то стоящий результат. Если бы вся эта суета и щёлканье создавали, в конце концов, что-то новое, не существовавшее ранее, … снимки, запечатлевшие красоту или ставшие откровением. Но, к сожалению, это все не так. Фотоаппарат – это те же граффити, допущенные в приличное общество.
Фотоаппарат – это инструмент, с помощью которого мы запечатлеваем себя на фоне всего, что нас окружает, под благовидным предлогом увековечить то, что уже успешно увековечено профессионалами, а теперь выставлено на продажу в любом книжном магазине и газетном киоске. Ну, и какой смысл по возвращению домой показывать тётушке открытки с пейзажами Тосканы, если нас на них нет, а значит нет и доказательств того, что мы там были?
Любая гряда скал окажется иллюзией, если между ними нет меня, чтобы подтвердить их достоверность. Памятники существуют исключительно ради удобства моей жены, чтобы она могла на них опереться. Что интересного в том храме, если рядом нет моей ухмыляющейся физиономии? При помощи фотоаппарата я присваиваю красоту, обладаю ею, укрощаю ее, и, втиснув в рамочку, воссоздаю ее на «голой» стене моей гостиной для того, чтобы доказать избранному кругу друзей и родных самое важное о сущности этих красот: я их видел, я там был, я их сфотографировал, следовательно, они существуют.
Отрывок из статьи «Любительская фотография: мир, которого нет, и современные Флинстоуны»
din rusă în bulgară: 6th ProZ.com Translation Contest - Entry #4676
Text sursă - rusă Когда мне минуло шесть лет, произошло событие, коренным образом изменившее всю мою жизнь: у меня родилась сестра.
До ее появления мое маленькое "я" невольно казалось мне центром мира. Казалось, что мама, и няня, и наша тесная квартирка -- все это создано исключительно для меня. Конечно, я этого не думала словами, но таково было мое мироощущение. Мама вообще была "всем". Жизни вне ее я себе не представляла. Я также инстинктивно требовала ее присутствия и любви, как воздуха, еды и сна. И той любви и ласки, которую мне мама давала, мне было достаточно, потому что иной я и не знала. Однако мама хотя и любила меня, конечно, но, в то время, как я родилась, слишком еще была полна своей личной драмой с отцом, своей молодой жизнью, так что я занимала в ее душе второстепенное место. А сестра -- может быть, "благодаря" своей болезненности, тревоге за ее жизнь -- заняла сразу первенствующее место в мамином сердце. Мама полюбила ее страстно, буквально не могла надышаться на нее; и вот чутким детским сердцем я поняла, какая может быть настоящая мамина любовь, и поняла, что у меня этой любви нет, что мне надо довольствоваться остатками. Меня не обижали, не наказывали, меня только -- отодвигали. Я все время чувствовала себя лишней: мне не было места в маминых объятиях, в них всегда лежала сестричка. Я все время слышала слова: "Ты большая, уступи, отдай, отодвинься, слезь..."
Так или иначе, много мне пришлось в жизни, как и всякому, видеть горя: терять близких, хоронить дорогие чувства, но этих первых уроков горя, тоски и одиночества, которые испытало мое семилетнее сердце, я не забуду никогда.
Traducere - bulgară Когато навърших шест години, случи се нещо, което коренно промени целия ми живот - роди се сестра ми.
Преди появяването й моето мъничко «аз» ми изглеждаше център на мирозданието. Струваше ми се, че и мама, и бавачката, и маломерното ни жилище – всичко е създадено изключително за мен. Разбира се, аз не знаех тези думи, но моето светоусещане беше точно това. Мама беше абсолютно всичко. Не можех да си представя живота без нея. Инстинктивно имах нужда от присъствието и любовта й, както от въздуха, съня и храната.
Бяха ми достатъчни любовта и вниманието, които мама ми даваше, защото не познавах нищо друго. Мама, разбира се, ме обичаше, но по времето, когато съм се родила, тя е била твърде млада и напълно погълната от личната си драма с баща ми, така че в душата й аз всъщност заемах второстепенно място. А сестра ми, - може би "благодарение" на своята болнавост, страховете за живота й – веднага зае цялото пространство в сърцето на мама. Тя я обикна сляпо, направо не можеше да й се нагледа, затова с чувствителното ми детско сърце аз разбрах каква може да бъде истинската майчина любов - и осъзнах, че на мен такава любов ми липсва, и ще трябва да се задоволявам само с остатъците. Никога не ми се караха, нито ме наказваха, просто ме отместваха настрана. През цялото време се чувствах излишна: за мен нямаше място в прегръдките на мама, в тях винаги беше сестричката ми. Постоянно чувах: «Ти си голяма, отстъпи, остави, отдръпни се, махни се...»
По един или друг начин в живота си, както и всеки от нас, трябваше да изпитам много болка: отиваха си близки хора, погребвах скъпи чувства, но тези първи уроци на скръб, мъка и самота, които преживя моето седемгодишно сърце, няма да забравя никога.
din engleză în rusă: 6th ProZ.com Translation Contest - Entry #4655
Text sursă - engleză Eroticism has this in common with an addictive drug: that there is a coercive element to its pleasure with which part of us is in complicity, and part not. Thus ever since time began men have been trying to enjoy eroticism without being destroyed by it. Societies, religions can be defined in the way they deal with this conundrum. Polygamy, monogamy with repression, monogamy with affairs, monogamy with prostitutes, serial monogamy. Not to mention individual solutions of great ingenuity, or desperation: Victor Hugo with the door knocked through the wall of his office, to let in a girl each afternoon. Auden's flair for finding call-boys in every town. Picasso who simply refused when wife and mistress demanded he choose between them. Then there is always the hair-shirt of course. But perhaps the thing to remember when you wake up with a life full of fresh paint and tortuous complications is that eroticism wasn't invented for you, nor merely for the survival of the species perhaps, but for a divinity's entertainment. Nothing generates so many opportunities for titillation and schadenfreude as eroticism. Which is why it lies at the centre of so much narrative. How the gods thronged the balconies of heaven to see the consequences of Helen's betrayal! And your friends are watching too. Your antics have put the shine on many a late-night conversation.
On the borders between mythology and history, that wily survivor Odysseus was the first who learnt to trick the gods. And perhaps his smartest trick of all was that of lashing himself to the mast before the Sirens came in earshot. There are those of course who are happy to stand at the railings, even scan the horizon. Otherwise, choose your mast, find the ropes that suit you: sport, workaholism, celibacy with prayerbook and bell... But the kindest and toughest ropes of all are probably to be found in some suburban semi-detached with rowdy children and a woman who never allows the dust to settle for too long.
Traducere - rusă Плотские утехи – как сильнодействующий наркотик: удовольствие от них неизбежно связано с зависимостью, которой
мы одновременно поддаемся и противимся. Вот почему с самых древних времен человек стремится вкусить запретный плод и при этом избежать разрушительных для себя последствий.
Каждое общество и религия решают эту непростую головоломку по-своему: полигамия, моногамия и подавление инстинктов, моногамия и авантюры на стороне, моногамия и проститутки, «многосерийная” моногамия. Не говоря уже об оригинальных решениях, рожденных чрезмерной изобретательностью или глубочайшим отчаянием: Виктор Гюго и потайная дверь в стене его рабочего кабинета, через которую каждый день после обеда к нему проскальзывала очередная девица. Неудержимая тяга Одена кмальчикам по вызову, где бы он ни находился. Пикассо, который на требования жены и любовницы выбрать одну из них просто ответил отказом. Ну и, конечно же, власяница.
Когда вы, проснувшись однажды утром, заметите, что пыльное повседневие улетучилось, а ваша жизнь полна ярких красок и болезненных осложнений, - подумайте о том, что любовные утехи были придуманы не ради вас, и, пожалуй, даже не ради продолжения рода, а исключительно для забавы богов.
Ведь ничто не дает так много поводов для нездорового любопытства и откровенного злорадства, как чужая интимная жизнь. Именно это делает ее неисчерпаемой темой для разговоров и сюжетом множества повествований.
Как боги теснились в небесных ложах, чтобы подглядеть за последствиями супружеской измены Елены Прекрасной! Ваши друзья от них не отстают: вы и представить себе не можете скольким полуночным беседам придали пикантности ваши любовные похождения!
На грани между мифологией и историей, - Одиссей, этот изобретательный хитрец, первым придумал как провести богов. Его самая удачная уловка - заранее привязать себя к мачте, чтобы без риска насладиться пением сирен.
Конечно, всегда с избытком хватает тех, кто не только жаждет оказаться у самых поручней, но и вдобавок пристально всматривается в горизонт. Однако если это не для вас, выберите себе мачту, найдите те узы, которые вам по душе: спорт, работомания, обет безбрачия с молитвенником и колоколом впридачу...
Хотя, наверно, самые нежные и самые прочные в мире узы - те, что привязывают мужчину к
загородному дому с непоседливыми детьми и женщиной, которая никогда не дает осесть даже пылинке.
din italiană în rusă: 6th ProZ.com Translation Contest - Entry #4799
Text sursă - italiană I miei primi ricordi delle Feste mi riportano ad abitudini molto diverse da quelle di oggi.
…Dunque le Feste. Attese. Vagheggiate. Gioiose.
Cominciavano con le letterine, indirizzate ai genitori, cara mamma e caro papà, sempre le stesse con scarsa fantasia. Piene di buoni propositi: sarò buono, sarò obbediente, vi voglio bene, eccetera. Ne conservo ancora qualcuna insieme alle pagelle della prima e della seconda elementare.
L'apertura ufficiale arrivava la sera del 24 dicembre. Il cenone della vigilia. E il presepe. Anzi presepio. Ci avevano lavorato a lungo, bambini e genitori. Avevano raccolto la vellutina in campagna e nei giardini delle città. I personaggi del presepio venivano conservati da un anno all'altro e così le casette dei contadini, le pecore dei pastori, i tre Re magi, la Madonna col suo manto azzurro e San Giuseppe che non so perché risultava calvo, forse per dargli un sembiante da persona anziana e senza le tentazioni della carne. E il bambino. Il bambino Gesù, un corpicino nudo o appena velato per nascondere il sesso.
…Finita la cena, i bambini recitavano una poesiola o leggevano la letterina. Poi andavano a dormire e venivano svegliati pochi minuti prima della mezzanotte. Si formava un piccolo corteo col bimbo più piccolo in testa che portava il bambino Gesù e lo deponeva nella culla vigilata dalla mucca e dall'asino. La cerimonia finiva lì e si tornava a dormire, ma non era facile riprender sonno anche perché si sapeva che al risveglio avremmo trovato i regali.
I regali del Natale erano tuttavia leggeri. Una bambolina per le femmine, ai maschi un gioco dell'oca o il meccano che allora era in voga, abituava a una manualità molto incoraggiata dai maestri della scuola.
I grandi, genitori e altri parenti e amici, non si scambiavano regali tra loro, non era uso. L'albero di Natale ci era del tutto sconosciuto e lo stesso Babbo Natale - almeno nelle regioni del Centro e del Sud - non esisteva. Qualche vaga eco ce ne arrivava da conoscenti che abitavano a Milano e Torino. Da Roma in giù di papà Natale non si aveva notizia.
Traducere - rusă Мои первые воспоминания о рождественских праздниках восходят ко временам с совершенно иными устоями. Праздники... Долгожданные... Желанные... Радостные...
Они начинались всегда одинаково - с записок родителям: «Дорогие мама и папа»... те же слова и обещания, повторяющиеся из года в год: буду хорошим, буду послушным, я вас очень люблю, и тому подобное. У меня до сих пор хранятся несколько таких записок вместе с табелями первого и второго класса.
Празднество начиналось вечером 24 декабря. Торжественный ужин в Сочельник. И, конечно, Рождественские сантоны. Вернее, самый настоящий Рождественский театр. Над ним долго работали и дети, и родители, собирали мох в городских парках и за городом. Из года в год использовались одни и те же фигурки: селяне с лукошками, овечки и пастухи, три волхва, Пресвятая Дева в своей голубой мантии и, непонятно почему, лысый святой Иосиф...так он, наверно, больше походил на пожилого человека, неподверженного искушениям плоти. И младенец... Младенец Иисус - голенькое или целомудренно прикрытое тельце.
После ужина дети рассказывали наизусть стишки или читали свои записки, а затем ложились спать. Их будили за несколько минут до полуночи. Выстраивалось целое торжественное шествие, возглавляемое самым младшим из детей: неся в руках новорожденного Иисуса, он укладывал его в ясли, охраняемые волом и ослом. На этом церемония заканчивалась и все возвращались в постель. Правда, заснуть было не так просто, ведь мы знали, что, проснувшись рано утром, найдем желанные рождественские подарки.
Они были скромными: кукла - девочкам, мальчикам – настольная игра или конструктор, очень модный в то время, так как развивал умения, которые поощрялись школьными учителями.
Взрослые - родители и родственники - подарками не обменивались, это было попросту не принято. О рождественской елке никто не знал, а деда Мороза, по крайней мере, в центральной и южной Италии - просто не было. Иногда до нас доходили слухи об их существовании от знакомых, которые жили в Милане или Турине, но южнее Рима слова «Дедушка Мороз» были простым звуком.
din engleză în bulgară: 7th ProZ.com Translation Contest - Entry #5987
Text sursă - engleză Winters used to be cold in England. We, my parents especially, spent them watching the wrestling. The wrestling they watched on their black-and-white television sets on Saturday afternoons represented a brief intrusion of life and colour in their otherwise monochrome lives. Their work overalls were faded, the sofa cover—unchanged for years—was faded, their memories of the people they had been before coming to England were fading too. My parents, their whole generation, treadmilled away the best years of their lives toiling in factories for shoddy paypackets. A life of drudgery, of deformed spines, of chronic arthritis, of severed hands. They bit their lips and put up with the pain. They had no option but to. In their minds they tried to switch off—to ignore the slights of co-workers, not to bridle against the glib cackling of foremen, and, in the case of Indian women, not to fret when they were slapped about by their husbands. Put up with the pain, they told themselves, deal with the pain—the shooting pains up the arms, the corroded hip joints, the back seizures from leaning over sewing machines for too many years, the callused knuckles from handwashing clothes, the rheumy knees from scrubbing the kitchen floor with their husbands' used underpants.
When my parents sat down to watch the wrestling on Saturday afternoons, milky cardamon tea in hand, they wanted to be entertained, they wanted a laugh. But they also wanted the good guy, just for once, to triumph over the bad guy. They wanted the swaggering, braying bully to get his come-uppance. They prayed for the nice guy, lying there on the canvas, trapped in a double-finger interlock or clutching his kidneys in agony, not to submit. If only he could hold out just a bit longer, bear the pain, last the course. If only he did these things, chances were, wrestling being what it was, that he would triumph. It was only a qualified victory, however. You'd see the winner, exhausted, barely able to wave to the crowd. The triumph was mainly one of survival.
Traducere - bulgară Зимите в Англия бяха студени. Ние, най-вече моите родители, ги прекарвахме в гледане на кеч. Кечът на екрана на черно-белия им телевизор в съботните следобеди изглеждаше като малък празник на живота и буйство на цветовете посред сивото ежедневие – избелелите им работни дрехи, покривалото на дивана – несменяно от години и избеляло... а и спомените им за себе си, такива, каквито са били преди да дойдат в Англия, - малко по малко избледняваха и те.
Моите родители, цялото тяхно поколение, съсипа най-хубавите години от живота си изнемогвайки от тежката, монотонна работа във фабриките срещу мизерна заплата. Съществуване, в което имаше само смазващ труд - до изкривяване на гръбнака, хроничен артрит, отрязани ръце. А те хапеха устни и се примиряваха с болката. Нямаха друг изход. Опитваха се да «превключат» съзнанието си, да не забелязват пренебрежението на колегите, да не противоречат на безкрайните наставления на началник-смяната... а индийските жени – да не изпадат в отчаяние , когато съпругът им вдигнеше ръка срещу тях. Свикни с болката, си казваха, живей с нея, - с пронизващата болка в ръцете, в износените тазобедрени стави, в гърба, от толкова години превит над шевната машина, че не може вече да се изправи, в пръстите, съсипани от пране на ръка, в коленете, които се подуват и болят при ежедневното стъргане на кухненския под със старите гащи на съпруга вместо парцал.
Когато родителите ми сядаха пред телевизора в съботните следобеди с чаша кардамонов чай с мляко в ръка, те искаха да се забавляват, да се смеят. Искаха самодоволният, арогантен побойник и самохвалко най-после да си получи заслуженото. Молеха се «добрият», задушаван на тепиха в захват, или стиснат през кръста и агонизиращ от болка, да не се предава. Само ако можеше да издържи още малко, да изтърпи болката, да устиска до края на срещата! Само ако можеше да направи това, или онова, нали изходът в кеча не е предрешен, има шансове да победи.
Признаваше се обаче само чистата победа. След края на срещата победителят, останал без сили, едвам успяваше да вдигне ръка, за да поздрави публиката. Победата беше всъщност в оцеляването.
din italiană în bulgară: 7th ProZ.com Translation Contest - Entry #6011
Text sursă - italiană George Harrison era il mediano dei Beatles. Mediano geniale (non ci avrebbe regalato Something e Here Comes the Sun). Ma, comunque, un mediano. La mezzala era Paul McCartney. L’ala sinistra, senza dubbio, John Lennon. E con due così là davanti, i Fab Four potevano permettersi di tenere in squadra anche Ringo Starr, il Gamarra della situazione.
Il ragionamento, se ci pensate, si può estendere a famiglie, uffici, coppie, redazioni, associazioni e circoli ricreativi.
...Dimenticavo: ci sono quelli nati per fare gli arbitri. Ne conosciamo tutti: ogni volta che sorge una discussione, sentiamo nelle orecchie il loro antipatico fischietto. Non è una faccenda acustica, naturalmente. Il fischio può diventare un’occhiata, un silenzio, una smorfia, una particolare inclinazione della testa. L’uomo-nato-arbitro – o la donna: questa è una categoria dove molte femmine arrivano a livelli d’eccellenza – vuole decidere, stabilire, pacificare, mettere d’accordo. Anzi: dirimere. Il motto dell’arbitro per vocazione è: «Io dirimo».
Per dirimere – un’attività che gli procura un piacere quasi fisico – l’arbitro sceglie toni concilianti, oppure parole dure: dipende dalla sua personalità, e da come s’è svegliato quel mattino. Poi assegna punizioni (dirette, indirette), richiami, ammonizioni, occasionali espulsioni (in seguito si riunisce con la sua coscienza e stabilisce le giornate di squalifica).
Non c’è ufficio, compagnia, associazione o famiglia che non sia dotata di un arbitro. Talvolta è la persona più saggia, spesso la più impicciona. Nessuno le ha chiesto niente. Ma lei accorre, saltellando attraverso il campo della nostra vita. Ho litigato col mio fidanzato-portiere; di che t’impicci?, ragiona la ragazza-ala sinistra. Ma lui, l’arbitro, arriva con la faccetta compunta e la soluzione pronta. E magari il fidanzato viene cacciato, quando sarebbe stato sufficiente un richiamo verbale.
E i guardalinee, direte voi? Certo, ci sono anche loro. Aiutano l’arbitro a prendere le decisioni nella vita degli altri. Il tipico guardalinee si sente realizzato quando segnala un fuorigioco sospetto. Per esempio: voi siete a cena per lavoro con una bella collega, lui vi vede, riferisce al direttore di gara – non chiedete quale gara, lo sa lui – il quale, alla prima occasione, ne parla a vostra moglie, che non capisce e non gradisce (talvolta, le due cose insieme).
Come ovviare a tutto questo? Semplice: ammonite arbitro e guardalinee. Alla seconda ammonizione, cartellino rosso: fuori dai piedi. Il bello di questa partita è che si può fare.
Traducere - bulgară ,Джордж Харисън беше полузащитникът на Бийтълс. Гениален полузащитник, иначе как би успял да подари на света Something и Here Comes the Sun. Но все пак, полузащитник.
Пол Маккартни беше халф, а Джон Ленън, извън всякакво съмнение, ляво крило. И с двама от тази класа в нападение Великолепната четворка можеше да си позволи в отбора си и Ринго Стар, Карлос Гамара на ситуацията.
Ако се замислите, ще откриете, че тази логика важи с пълна сила и за семействата, трудовите колективи, влюбените двойки, редакциите, асоциациите и клубовете.
...Щях да забравя: съществуват и такива, които са родени за съдии. Всички ги познаваме - всеки път, когато някъде възникне кофликтна ситуация, в ушите ни тутакси се забива изнервящия звук на свирката им. Ясно е, че не става въпрос за конкретния акустичен ефект. Изсвирването може да е под формата на поглед, на красноречиво мълчание, на многозначително навеждане на главата. Мъжът-роден-да-бъде-съдия, или жената - всъщност, това е сфера, в която много жени достигат неподозирани върхове, - та казвах, съдията желае да прецени, да примири, да постигне съгласие. Всъщност, да отсъди. Девизът на съдията е "Аз отсъждам".
При отсъждането, - дейност, която му доставя почти физическо удоволствие, съдията избира примирителни интонации или тежки думи - зависи от характера му и от това, как се е събудил сутринта.
След това раздава наказания (директни и индиректни), предупреждения, порицания, в някои случаи показва картони (след което се среща със съвестта си за да определи продължителността на дисквалификацията).
Няма нито един трудов колектив, компания, асоциация или семейство, които да си нямат собствен съдия. Понякога това е най-мъдрият човек, много по-често - най-изявеният интригант. Никой не го моли за нищо, но въпреки всичко той пристига, подскачайки по игрището на живота ни. Скарах се с моя приятел-вратаря, защо си пъхаш носа? - се чуди момичето-ляв полузащитник. Но съдията пристига, със съкрушен израз на физиономията и с готово решение. В резултат на което приятелят е дисквалифициран, при все, че би било достатъчно само едно устно порицание.
А помощник-съдиите, се питате вие? Разбира се, не минава и без тях, помагат на съдията да взема решения, отнасящи се до живота на другите. Истинският помощник-съдия се чувства щастлив и реализиран само тогава, когато успее да свири засада. Например, вие сте на делова вечеря с хубава колежка, той ви засича, съобщава на главния съдия, който, при първа възможност, информира за събитието съпругата ви, която не разбира или е недоволна (доста често и двете).
Как да се отървем от всичко това? Много лесно - дайте предупреждение на съдията и на помощник- съдията. При второ предупреждение - червен картон, и - вън от играта. Най-хубавото в този мач е, че може да се изиграе.
din rusă în bulgară: 7th ProZ.com Translation Contest - Entry #6014
Text sursă - rusă Вечером следующего дня мы встретились со Степаном на стадионе; билеты мы покупали заранее,— как всегда, три места рядом. Но Риммы с ним не было.
— Что ты ей сказал вчера, Степан? — спросил я тихо, но жестко.
— Что не люблю ее, — вот что я ей сказал! И ни о чем больше не спрашивай. Гляди, Кока-то наш плох...
Как раз в эту минуту Коке дали отличный пас, а он даже не попал ногой по мячу.
— С поля Кутузова! — завопил, сложив ладони трубкой, наш сосед и вскочил, роняя с колен портфель, из которого посыпались бухгалтерские бланки, половина булки с колбасой и бумажные стаканчики.
И стадион подхватил и стал скандировать с торжествующим презрением:
— С по-ля! С по-ля!
Он был жесток, стадион. Он мгновенно забыл о том, сколько раз аплодировал этому высокому русому парню с такими талантливыми ногами.
Сейчас он видел только его позор и требовал его заменить. А Кока, отяжелевший от вчерашнего чешского пива и пришибленный несущимся отовсюду улюлюканьем, беспрестанно терял мяч и бил непонятно куда. И вдруг, собрав, видимо, все силы, он изумительно красиво перекинул мяч пяткой через голову самому себе на выход, перепрыгнул через подставленную ногу рыжего венгра и ударил уже почти с самой ленточки. Весь стадион, и веря и не веря, привстал, что-то крича и швыряя в воздух кепки, зонтики, плащи. Счет стал 1:1. И тут же раздался свисток судьи.
Венгры, присев на корточки, фотографировались в центре поля, а наши ребята в темных от пота футболках понуро пошли в раздевалку. И самым понурым был Кока, хотя он и спас команду от поражения... Нам стало жаль Коку: все-таки он был наш, с Четвертой Мещанской. Мы зашли к нему в раздевалку. Нас долго не пропускали, но потом пропустили. Все футболисты уже ушли, а Кока все еще мрачно сидел, закутавшись в мохнатое полотенце.
— Не будешь в следующий раз пить перед матчем! — сказал я. — А все-таки штуку ты здорово забил, Кока...
Он вдруг по-детски заулыбался.
— А это действительно ничего, кажется, вышло: пяткой через голову самому себе на выход. — И вдруг снова помрачнел.
Потом он стал одеваться. И с появлением на нем белой рубашечки, пестрого пиджака с разрезом позади, небесных брюк, остроносых мокасин и уже известного бронзового перстня снова превратился из грустного мальчишки в великого футболиста.
Traducere - bulgară На следващата вечер се срещнахме със Степан на стадиона, бяхме си купили билети предварително, както винаги - три места едно до друго. Но Рима не беше с него.
- Степан, какво й каза вчера? - попитах го тихо, но твърдо.
- Че не я обичам вече - това й казах! И не ме питай нищо повече. Гледай, наш Кока хич го няма...
Тъкмо в този момент на Кока му пуснаха отличен пас, а той даже не успя да докосне топката.
- Кутузов у дома! - изрева, свивайки длани в рупор, запалянкото до нас, после скочи на крака и изтърва чантата, която държеше на коленете си. По земята се разпиляха фактури, недояден сандвич със салам и картонени чаши.
А стадионът подхвана след него и вече скандираше с тържествено презрение:
- У до-ма, у до-ма!
Стадионът беше неблагодарен. Запалянковците в миг забравиха колко пъти в миналото са ръкопляскали на този висок светлокос младеж с толкова талантливи крака.
Сега виждаха само падението му и настояваха да бъде заменен. А Кока, натежал от снощната чешка бира и объркан от освиркването, непрекъснато губеше топката или я пращаше не се знае къде. И изведнъж, явно събрал всичките си сили, невероятно красиво с пета прехвърли топката през главата си, овладя я, и като прескочи през крака на рижавия унгарец, който се опитваше да го спъне, я изстреля почти от самата тъч-линия.
Всички скочиха на крака, все още невярващи на очите си, всеки крещеше нещо, във въздуха полетяха шапки, чадъри, шлифери. Резултатът стана 1:1, и в този момент се раздаде последният съдийски сигнал.
Унгарците се снимаха клекнали в центъра на игрището, а нашите, с потъмнели от пот фанелки, мрачно се запътиха към съблекалните. И най-мрачен от всички беше Кока, въпреки че именно той спаси отбора от поражение...Дожаля ни за него, та той беше наш, от Четвърта Мещанска. Влязохме в съблекалнята. Дълго ни държаха отвън, пред вратата, но най-накрая ни пуснаха. Всички футболисти вече си бяха отишли, а Кока седеше все така мрачен, омотан в хавлиена кърпа.
- Да се научиш да не пиеш преди мач! - казах аз - И все пак голът беше страхотен, Кока...
Той разцъфна съвсем по детски в усмивка.
- Наистина, май не беше зле: центрирах си я сам, с пета и през главата. - А после пак стана мрачен.
След това започна да се облича. И с появяването на бялата риза, шареното сако с шлиц, небесно-сините панталони, мокасините с остри носове и известния вече бронзов пръстен, в миг изчезна тъжният хлапак, пред нас беше великият футболист.
More
Less
Educaţie în domeniul traducerilor
Other - MA in Journalism at Sofia University "St.Kliment Okhridsky" with two languages certified by state exams - English and Russian, followed by two years specialization in translation, intepreting, editing and proofreading
Experienţă
Ani de experienţă în traduceri: 23. Înregistrat în ProZ.com: Jul 2007.
din rusă în italiană (University "Kliment Okhridsky" - Sofia, Bulgaria) din engleză în bulgară (University "Kliment Okhridsky" - Sofia, Bulgaria) din italiană în bulgară (University "Kliment Okhridsky" - Sofia, Bulgaria) din italiană în rusă (University "Kliment Okhridsky" - Sofia, Bulgaria) din bulgară în italiană (University "Kliment Okhridsky" - Sofia, Bulgaria)
Acest utilizator a câştigat puncte KudoZ ajutând alţi traducători cu termeni nivel PRO. Faceţi clic pe punctajul total pentru a vizualiza traducerile de termeni propuse.
Total puncte câştigate: 2925 Puncte nivel PRO: 2853
Dynamic content (javascript) disabled in this profile. FAQ 
Irena Pizzi 
Competențe 
