We're accustomed to glamour in London SE26: Kelly Brook and Jason Statham used to live above the dentist. But when Anouska Hempel's heels hit the cracked cement of the parking space outside my flat, it's hard not to think of those Picture Post photographs of royalty visiting bombed-out families during the second world war. Her mission in my modest tract of suburbia is, however, about more than offering sympathy. Hempel—the woman who invented the boutique hotel before it bore any such proprietary name—has come to give me information for which, judging by the spreads in interiors magazines and anxious postings on online DIY forums, half the property-owners in the Western world seem desperate: how to give an ordinary home the look and the vibe of a five-star, £750-a-night hotel suite. To Hempelise, in this case, a modest conversion flat formed from the middle slice of a three-storey Victorian semi.
"You could do it," she says, casting an eye around my kitchen. "Anyone could do it. Absolutely no reason why not. But there has to be continuity between the rooms. A single idea must be followed through." She looks out wistfully over the fire escape. "And you'd have to buy the house next door, of course." That's a joke. I think.
...
It's worth pausing, though, to consider the oddness of this impulse. The hotel room is an amnesiac space. We would be troubled if it bore any sign of a previous occupant, particularly as many of us go to hotels in order to do things we would not do at home. We expect a hotel room to be cleaned as thoroughly as if a corpse had just been hauled from the bed. (In some cases, this will actually have happened.) The domestic interior embodies the opposite idea: it is a repository of memories. The story of its inhabitants ought to be there in the photos on the mantelpiece, the pictures on the wall, the books on the shelves. If hotel rooms were people, they would be smiling lobotomy patients or plausible psychopaths. | Свикнали сме с блясъка на лондонския квартал Сиднъм. Кели Брук и Джейсън Стейтън живееха над зъболекаря. А когато чух токчетата на Анушка Хемпел по напукания асфалт на мястото за паркиране пред апартамента ми, нямаше как да не си спомня онези снимки на кралското семейство, посещавало бомбардираните къщи през Втората световна война, в „Пикчър Пост“ [английско списание, излизало от 1938 г. до 1957 г.]. Нейната мисия в съвсем скромното ми жилище в покрайнините обаче е повече от това да се отзове. Хемпъл – жената, която въведе бутиковия хотел, преди той да бъде назован така – дойде, за да ми даде информация, от която, съдейки по отразяването в списанията за интериор и тревожните съобщения в онлайн форумите „Направи си сам“, половината от собствениците на жилища в Западния свят се нуждаеха: как да се придаде на един обикновен дом облика и еманацията на апартамент в петзвезден хотел, с нощувка от 750 лири. В този случай за Хемпелиза – скромен апартамент на втория етаж от триетажна сграда от Викторианската епоха. Хвърляйки поглед в кухнята ми, тя казва: „Можеш да го направиш. Всеки би могъл. Няма никаква причина защо да не стане. Но, стилът трябва да е еднакъв за всички стаи. Една идея трябва да бъде използвана навсякъде.“ Тя замислено поглежда навън през противопожарния изход. „Разбира се, ще трябва да купите и съседната къща. Предполагам, че се шегувам.“ ... Макар че си струва човек да се поспре, за да помисли върху странността на това хрумване. Една хотелска стая е място, предизвикващо амнезия. Бихме се обезпокоили, ако тя носи някакъв знак от предишен посетител, особено имайки предвид, че много от нас ходим по хотели, за да вършим неща, които не бихме направили вкъщи. Очакваме да бъде перфектно почистена, все едно току-що е бил изнесен труп от леглото. (В някои случаи точно това може и да се е случило.) Домашният интериор въплъщава точно обратната идея, че стаята е място за съхранение на спомени. Историята на обитателите ѝ следва да бъде там: в снимките върху рамката на камината и по стените, в книгите по полиците. Ако хотелските стаи бяха хора, те щяха да са усмихващи се пациенти, болни от лоботомия, или истински психопати.
|